Пиано



Баща ми: „Искаш ли да свириш на пиано?“

Аз (на около 9, пълна с наивни и романтични представи): „Да.“

Последва прослушване в читалището. Приеха ме, въпреки очевидната ми музикална посредственост. Учителката ми постоянно ме ръчкаше в гърба – за да го държа изправен, и ми стискаше пръстите – за да ги държа закръглени. Може би вярваше, че това са двете най-важни неща, за един добър пианист. Или пък виждаше, че на звук няма да го докарам, поне фасон да има. Определено Czerny и Beyer хич не помагаха да съм по-вдъхновена, но другарката така и не ги смени и си ги свирих до откат. Тоест, докато в седми клас не си счупих ръката жестоко и не се наложи да остана в болница една седмица и 3 месеца в гипс. Голям късмет!

Дъщеря ми: „Искам да свиря на пиано!“

Аз (на около 30, пълна с лоши спомени и съмнения): „Сигурна ли си?“

Записахме я в школата към детската градина. След 2 години, вече ученичка, Мими настоя да продължи уроците. Дори познаваше кой тон звучи, без да гледа кой клавиш е натиснат! (Аз, като малка, смятах, че учителката ми по солфеж си измисля, че това е възможно.) Но това, което най-много вдъхновява Мими е учителката ѝ – Деляна. Тя я кара да вярва в себе си, дава и да свири неща, които ѝ харесват и я вълнуват, превръща уроците в забавление, никога не се разочарова, дори и Мими да е с най-нисък резултат от конкурса, за който са се готвили цяла година. Не знам до кога Мими ще има желание за пиано, но определено с учителката си извади Голям късмет!

*Картинката към поста е илюстрация от Иван Димов към Лунната Стая, една от Петте приказки на Валери Петров, където се разказва за едно момиченце, което не обича пианотo си.

Leave a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.